Как баскетболната топка стана оранжева
В наши дни оранжевата топка е най-разпознаваемата част на баскетбола. Но не всеки път е било по този начин...
Когато сутринта на 21 декември 1891 година запаленият от новата си концепция преподавател по физкултура от колежа в Спрингфийлд - Джеймс Нейсмит, отива на работа, той не се замислял много-много какви качества би трябвало да има топката. Осъзнавал единствено, че за измислената от него игра тя би трябвало да е огромна. Така че си наумил два разновидността - за ръгби или за футбол. Топката за ръгби е пипопеста, с цел да може да се носи в ръка, само че в играта, измислена от Нейсмит, тъкмо носенето на топката било неразрешено. Така че той се спрял на футболната.
Третото предписание в именития манифест (първите баскетболни правила) на Нейсмит гласи: играчът не може да тича с топката, той би трябвало да я хвърли от мястото, на което я е хванал; възможно е някакво придвижване с нея в ръце, в случай че топката е поета на скорост.
Първоначално студентите играели тъкмо по този начин - или си подавали статично, или я търкаляли по земята. За първи път дрибъл (тупкане с ръка) употребявали студентите от Йейл през 1897 година и той се популяризирал незабавно като потребна техника.
Сред чудатите от днешна позиция начални правила е било това, че
можело да се прави единствено по една пукотевица на офанзива
- това ограничаване паднало през 1909 година Друго предписание, въведено през 1903 година, пък забранявало на играчите, които водят топката, да стрелят към коша. То било анулирано през 1915-а.
Но кардинално през първата третина на ХХ век баскетболните пуристи не смеели даже да мислят за промяна на 13-те заповеди на пророка Нейсмит. Отчасти това било разумно и обвързвано с това, че самите топки изобщо не били подобаващи за трикове при дриблиране, за пасове по земя и така нататък Просто топките били футболни, и то с връзки.
Първите особено баскетболни топки произвела велосипедната фабрика Overman Wheel Co. от Масачузетс в средата на 90-те години на XIX век. Те били по-леки и по-обемни от футболните. А в края на 90-те Нейсмит помолил Ей Джи Сполдинг да създаде усъвършенствана версия. Но и тя си оставала не напълно кръгла и имала връзки, което затруднявало дрибъла. Освен това топките били със 7-8 см по-голям диаметър, в сравнение с актуалните, и доста по-тежки.
Освен това имали и противен тъмнокафяв цвят.
Връзките дотолкоз пречели на баскетболистите, че даже и Чък Тейлър се дразнел. Създателят на именитите кецове Chuck Taylor All-Stars (Converse) е играл 11 години за професионални и полупрофесионални тимове. И решил да вземе нещата в свои ръце. През 1935 година компанията му почнала да създава освен баскетболни кецове, само че и пуснала първите топки без връзки. Те към този момент били съшити не от 4, а от 8 части за по-голяма непоклатимост и в идващите 30 години били публични за играта.
Мнозина в тези години били уверени, че топките са в естествения цвят на кожата, само че в действителност те били изкуствено оцветявани в обичайна тогава тъмнокафява багра. Тя не се нравела на доста играчи, изключително на тези, които имали проблеми със зрението. Но с цел да се отиде на радикална смяна, се наложило да се намесят малките екрани.
В средата на 50-те години на ХХ век точно
малките екрани открили, че топката се вижда неприятно от трибуните
и изобщо не наподобява добре на екраните. Затова почнали да упорстват за смяна на цвета. През 1957 година било решено топките да имат светлокафява или даже жълта багра. И тук се намесил основният треньор на университета Бътлър - Тони Хинкл. Той решил да създаде истинска цветова гама и дружно с компанията Spalding въвел радикалното оранжево.
Топката дебютирала на Финалната четворка в NCAA през 1958 година и всички я харесали. Затова студентската лига минала напълно на оранжевия цвят и в постоянния сезон, последователно това създали и останалите. Въпреки това в никакъв случай не е имало някакъв открит вид на оранжевия цвят - в продължение на половин век са употребявани към 50 градации на оранжево/кафеникаво/тъмнокафеникаво.
Но никой не се вбесявал толкоз от тъмнокафявите топки, колкото центърът Джордж Майкан, първият " най-велик в историята на баскетбола ". Той играел с очила с дебели лупи и приличал повече на враждебен ботаник, в сравнение с баскетболист.
" Въобще не виждах тъпата топка
- спомня си по-късно Майкан. - Залите тогава бяха много по-слабо осветени и топката се сливаше с фона. Ако сте гледали баскетбол по малкия екран тогава, това парче с лайнян цвят съвсем не можеше да се види ".
Като състезател той не съумява да промени нищо. Но през 1967 година НБА се снабдява с нападателен съперник - АБА (Американската баскетболна асоциация), чийто посредник става точно Майкан. Първата му работа била да изхвърли от приложимост кафявите топки. Пък и лигата се наричала Американска, тъй като там решили топката да е в синьо-червено-белите цветове на американския байрак.
Собствениците на клубове от АБА дълго не се съгласявали - за тях това означавало опозоряване на националния знак. Но тогава Майкан ги заплашил с оставка и по този начин се появила най-легендарната топка в историята на баскетбола. В идващите години в Америка били продадени към 30 млн. броя от нея. Вярно - АБА пропуснала да я патентова и на процедура не съумяла да проработи нищо от това.
И до през днешния ден не е известно за какво починалият някогашен посредник на НБА - Дейвид Стърн, който умееше да печели от всичко, взе доста от маркетинговите ходове на АБА, само че по този начин и не вкара в лигата червено-синьо-белите топки.
Може би по тази причина:
" Измислих един финт, който след това употребиха извънредно в АБА - споделя Роджър Браун, една от звездите на тази лига. - Финтът бе обвързван с цвета на топката. Когато тя се въртеше във въздуха, произвеждаше нещо като хипнотично влияние на съперника. Затова взимах топката и почвах да я въртя. Някои съперници следяха това с обаяние, отвличаха се и в този момент аз се измъквах от отбраната им ".
Баскетболната гражданска война на Майкъл Джордан пък изведе на обществен проект въпроси за това какви изобщо качества би трябвало да има топката. Играчите и треньорите в АБА непрекъснато се оплаквали от това, че някои топки се вършат от разнообразни материали и са по-хлъзгави. Трябвало значително време и надали не визити из заводи, с цел да бъдат уверени всичи, че единствената разлика е единствено в цвета.
В НБА никой не протестирал намерено, само че е имало секрети рекомендации. Като тези на треньора Фил Джексън, който казвал на играчите си в " Чикаго " и " Лейкърс " по какъв начин да завъртат топката при пас, че Майкъл Джордан и Шакил О`Нийл да могат да я улавят с една ръка, без да им се хлъзга.
С развиването на технологиите
на помощ пристигнали и дизайнерите.
През 90-те години на ХХ век излязъл вид с дребни ямки по повърхността, както на топките за голф. Но въпреки всичко желани си останали топките с дребни пъпчици.
Започват да се употребяват и нови съставни елементи и структури, които водят влагата по този начин, че топката да не се хлъзга в дланите. С потреблението на синтетичните материали цветовата гама също става изцяло безпорядъчна - на улицата може да се видят всевъзможни топки - от черни, сини и оранжеви до такива в цветовата гама на някой клуб.
Единствено професионалните лиги отпред с НБА, си остават правилни на оранжево-кафявата традиция и се осмеляват единствено на минимални отклонения - да вземем за пример в Евролигата топката е кафяво-черна, а в женската НБА - кафяво-бяла.
Когато сутринта на 21 декември 1891 година запаленият от новата си концепция преподавател по физкултура от колежа в Спрингфийлд - Джеймс Нейсмит, отива на работа, той не се замислял много-много какви качества би трябвало да има топката. Осъзнавал единствено, че за измислената от него игра тя би трябвало да е огромна. Така че си наумил два разновидността - за ръгби или за футбол. Топката за ръгби е пипопеста, с цел да може да се носи в ръка, само че в играта, измислена от Нейсмит, тъкмо носенето на топката било неразрешено. Така че той се спрял на футболната.
Третото предписание в именития манифест (първите баскетболни правила) на Нейсмит гласи: играчът не може да тича с топката, той би трябвало да я хвърли от мястото, на което я е хванал; възможно е някакво придвижване с нея в ръце, в случай че топката е поета на скорост.
Първоначално студентите играели тъкмо по този начин - или си подавали статично, или я търкаляли по земята. За първи път дрибъл (тупкане с ръка) употребявали студентите от Йейл през 1897 година и той се популяризирал незабавно като потребна техника.
Сред чудатите от днешна позиция начални правила е било това, че
можело да се прави единствено по една пукотевица на офанзива
- това ограничаване паднало през 1909 година Друго предписание, въведено през 1903 година, пък забранявало на играчите, които водят топката, да стрелят към коша. То било анулирано през 1915-а.
Но кардинално през първата третина на ХХ век баскетболните пуристи не смеели даже да мислят за промяна на 13-те заповеди на пророка Нейсмит. Отчасти това било разумно и обвързвано с това, че самите топки изобщо не били подобаващи за трикове при дриблиране, за пасове по земя и така нататък Просто топките били футболни, и то с връзки.
Първите особено баскетболни топки произвела велосипедната фабрика Overman Wheel Co. от Масачузетс в средата на 90-те години на XIX век. Те били по-леки и по-обемни от футболните. А в края на 90-те Нейсмит помолил Ей Джи Сполдинг да създаде усъвършенствана версия. Но и тя си оставала не напълно кръгла и имала връзки, което затруднявало дрибъла. Освен това топките били със 7-8 см по-голям диаметър, в сравнение с актуалните, и доста по-тежки.
Освен това имали и противен тъмнокафяв цвят.
Връзките дотолкоз пречели на баскетболистите, че даже и Чък Тейлър се дразнел. Създателят на именитите кецове Chuck Taylor All-Stars (Converse) е играл 11 години за професионални и полупрофесионални тимове. И решил да вземе нещата в свои ръце. През 1935 година компанията му почнала да създава освен баскетболни кецове, само че и пуснала първите топки без връзки. Те към този момент били съшити не от 4, а от 8 части за по-голяма непоклатимост и в идващите 30 години били публични за играта.
Мнозина в тези години били уверени, че топките са в естествения цвят на кожата, само че в действителност те били изкуствено оцветявани в обичайна тогава тъмнокафява багра. Тя не се нравела на доста играчи, изключително на тези, които имали проблеми със зрението. Но с цел да се отиде на радикална смяна, се наложило да се намесят малките екрани.
В средата на 50-те години на ХХ век точно
малките екрани открили, че топката се вижда неприятно от трибуните
и изобщо не наподобява добре на екраните. Затова почнали да упорстват за смяна на цвета. През 1957 година било решено топките да имат светлокафява или даже жълта багра. И тук се намесил основният треньор на университета Бътлър - Тони Хинкл. Той решил да създаде истинска цветова гама и дружно с компанията Spalding въвел радикалното оранжево.
Топката дебютирала на Финалната четворка в NCAA през 1958 година и всички я харесали. Затова студентската лига минала напълно на оранжевия цвят и в постоянния сезон, последователно това създали и останалите. Въпреки това в никакъв случай не е имало някакъв открит вид на оранжевия цвят - в продължение на половин век са употребявани към 50 градации на оранжево/кафеникаво/тъмнокафеникаво.
Но никой не се вбесявал толкоз от тъмнокафявите топки, колкото центърът Джордж Майкан, първият " най-велик в историята на баскетбола ". Той играел с очила с дебели лупи и приличал повече на враждебен ботаник, в сравнение с баскетболист.
" Въобще не виждах тъпата топка
- спомня си по-късно Майкан. - Залите тогава бяха много по-слабо осветени и топката се сливаше с фона. Ако сте гледали баскетбол по малкия екран тогава, това парче с лайнян цвят съвсем не можеше да се види ".
Като състезател той не съумява да промени нищо. Но през 1967 година НБА се снабдява с нападателен съперник - АБА (Американската баскетболна асоциация), чийто посредник става точно Майкан. Първата му работа била да изхвърли от приложимост кафявите топки. Пък и лигата се наричала Американска, тъй като там решили топката да е в синьо-червено-белите цветове на американския байрак.
Собствениците на клубове от АБА дълго не се съгласявали - за тях това означавало опозоряване на националния знак. Но тогава Майкан ги заплашил с оставка и по този начин се появила най-легендарната топка в историята на баскетбола. В идващите години в Америка били продадени към 30 млн. броя от нея. Вярно - АБА пропуснала да я патентова и на процедура не съумяла да проработи нищо от това.
И до през днешния ден не е известно за какво починалият някогашен посредник на НБА - Дейвид Стърн, който умееше да печели от всичко, взе доста от маркетинговите ходове на АБА, само че по този начин и не вкара в лигата червено-синьо-белите топки.
Може би по тази причина:
" Измислих един финт, който след това употребиха извънредно в АБА - споделя Роджър Браун, една от звездите на тази лига. - Финтът бе обвързван с цвета на топката. Когато тя се въртеше във въздуха, произвеждаше нещо като хипнотично влияние на съперника. Затова взимах топката и почвах да я въртя. Някои съперници следяха това с обаяние, отвличаха се и в този момент аз се измъквах от отбраната им ".
Баскетболната гражданска война на Майкъл Джордан пък изведе на обществен проект въпроси за това какви изобщо качества би трябвало да има топката. Играчите и треньорите в АБА непрекъснато се оплаквали от това, че някои топки се вършат от разнообразни материали и са по-хлъзгави. Трябвало значително време и надали не визити из заводи, с цел да бъдат уверени всичи, че единствената разлика е единствено в цвета.
В НБА никой не протестирал намерено, само че е имало секрети рекомендации. Като тези на треньора Фил Джексън, който казвал на играчите си в " Чикаго " и " Лейкърс " по какъв начин да завъртат топката при пас, че Майкъл Джордан и Шакил О`Нийл да могат да я улавят с една ръка, без да им се хлъзга.
С развиването на технологиите
на помощ пристигнали и дизайнерите.
През 90-те години на ХХ век излязъл вид с дребни ямки по повърхността, както на топките за голф. Но въпреки всичко желани си останали топките с дребни пъпчици.
Започват да се употребяват и нови съставни елементи и структури, които водят влагата по този начин, че топката да не се хлъзга в дланите. С потреблението на синтетичните материали цветовата гама също става изцяло безпорядъчна - на улицата може да се видят всевъзможни топки - от черни, сини и оранжеви до такива в цветовата гама на някой клуб.
Единствено професионалните лиги отпред с НБА, си остават правилни на оранжево-кафявата традиция и се осмеляват единствено на минимални отклонения - да вземем за пример в Евролигата топката е кафяво-черна, а в женската НБА - кафяво-бяла.
Източник: segabg.com
КОМЕНТАРИ